Ваканцията – желана, жадувана и… опасна

“Мила ваканция, чакам те, обичам те” П. Дубарова 15 юни! Свърших училище. Ура, вече съм във ваканция! Колко планове имам! И как не. Та нали чакам тази ваканция от миналия септември. Искам да играя на воля, да вдигам хвърчила, да отида в планината, колко много риба има в язовира! А пък морето. Ех, кога ли ще дойде това време! Да се гмуркам в пенливите вълни, да играя с тях, да ги догонвам, да им се надсмивам “ха-ха, победих ви”, и пак, и пак, до насита.

Телефонът иззвъня. Рано-рано ме събудиха моите приятели. Днес ще правим хвърчила, ще ги пускаме да летят нависоко. Първенец ще е този, чието хвърчило е литнало най- нагоре. Всички сме се събрали на една голяма поляна, там, където свършват блоковете . Всеки държи в ръцете си своето хвърчило – бели, червени, зелени, сини, шарени-една пъстра цветна градина, която само след миг ще полети в небето. Светльо пристъпва към мен и носи хвърчилото си. Показва го с нескривана гордост – бяла лебедова птица с червен клюн, а опашката му трицветна – бяла, зелена, червена. Лек ветрец подухва, сякаш да ни помогне хвърчилата да отлетят бързо и нависоко. Някой извика “старт “ и всички пуснахме хвърчилата си. Летяха свободно – едно шарено ято птици, което се издигаше все по-високо в небето. Сред всички се открояваше белият лебед на Светльо- красота и грация събрани в едно. Но-о, ужас! Хвърчилото на Светльо се оплете в електрическите жици. Как никой не ги видя! Толкова много бяхме захласнати по играта.Той напразно се опитваше да дърпа конците, за да го освободи и да полети отново. Хвърчилото се оплиташе все-повече и повече. На Светльо му хрумна нещо. Затича се към електрическия стълб и започна да се катери бързо нагоре като катерица. Бива си го тоя Светльо. Нали и в часовете по физическо възпитание винаги беше пръв на бягане и катерене. Какво ли беше намислил сега? Всички го гледахме със затаен дъх. Видяхме го как протягаше едната си ръка, за да освободи белия лебед.”О, Светльо, недей! По тези жици тече силен ток!” – крещяхме отдолу. Всички се впуснахме натам. Нямаше как, мобилизирах всичките си сили и закатерих нагоре по стълба. Толкова силно дръпнах Светльо, че и двамата в един момент се намерихме на поляната.
Какво можеше да стане!? Можеше Светльо да е със счупена или изгорена ръка, можеше да получи големи травми, можеше…да лежи мъртъв на земята.
Но за щастие лошото се размина. Разминахме се и с хубавия ден, и с играта, която толкова чакахме и която бяхме замислили още по време на училище. Всеки мълчаливо прибра хвърчилото си и тъжни и изплашени си тръгнахме за вкъщи. Остана да виси на електрическата жица само белият лебед на Светльо – сякаш отвисоко да ни предупреждава за опасностите от електрическия ток и да ни пази. И всеки път, когато отивахме на тази поляна да вдигаме хвърчила чувахме гласа на белия лебед : “Внимавайте, деца! Нека ваканцията бъде за вас весела, щастлива, засмяна, но и безопасна!”
Дойде краят на седмицата. В града беше горещо и задушно. Въздухът сякаш беше застинал в лятната жега. За миг си спомних разказа на Ел. Пелин “По жътва”, който изучавахме по литература: “Полето, аха, ще пламне в пожар”. У дома решихме – ще ходим в планината с приятели, ще разпънем палатките край язовира, ще се къпем, ще ловим риба. Със сестра ми започнахме трескави подготовки – аз стягах въдиците си, кепчетата, а тя своите кукли, колички и кошчета за тях. Нали ще ги води на разходка! Всичко трябва де е наред. Приятелите ми звъняха, аз на тях и всички се предупреждавахме да не забравим нещо. Остава само една нощ! Кога ли ще съмне?! Как искам още сега да потеглим към планината – там, където ни чакат толкова приятни и хубави неща – прохлада, чистота, вода, смях и игри на воля.
Пътят към планината се вие през Чепинското дефиле, следва сякаш очертанията на реката, редуват се красиви гледки – ту чудати скали, надвиснали над главата ти, ту поляни с цветя, ту планински простор. Една зелена омая, която те кара да се чувстваш свободен и щастлив.
Пристигнахме. Пред нас се беше ширнал язовирът, а водата – чиста, синя, едно голямо сапфирено око, обляно в слънчева светлина ни гледаше закачливо, засмяно и ни приветстваше с “Добре дошли в зеления рай”. Аз като че ли бях най- нетърпелив. Пръв изскочих от колата, грабнах въдиците и хукнах към водата. След мен се затичаха и приятелите ми. Колко ми е топло! Беше така задушно в колата.Дали да не се гмурна най- напред да се разхладя. А и тази кристална вода така ме подканя, не мога да й устоя. Не разбрах кога свалих дрехите си и без много да му мисля, се хвърлих във водата. Но-о, боже! Ледена е! Нямам въздух! И кракът ми – схваща се! Не мога да го движа. Потъвам. “Помощ!“…. Вече не помня. Когато дойдох на себе си видях, че лежах на зелената поляна, където бяхме пристигнали. Родителите ми, сестра ми, приятелите ми, всички се бяха струпали около мен. Момчетата ми бяха дали първа помощ, учиха ни на това в училище и благодарение на тях бях жив. Но провалих целия уикенд. “Съжалявам, приятели, съжалявам, мамо. Тате, нека останем.”
Останахме, но вече кристалното сапфирено око ме гледаше сериозно и ме предупреждаваше :“Внимавай, момче. Бъди разумен. Пред теб е лятото, ваканцията. Нека тя бъде безгрижна и щастлива, а не опасна”!
Още по време на училище се записахме за лагер на морето – аз, Соня и Камен от нашия клас. В края на месеца дойде дългоочакваният ден – утре заминаваме за морето. “Ах, морето, ах, морето”, затананикахме песента на Тони Димитрова. Багажът ми беше стегнат още предния ден, няколко пъти го проверих дали не съм забравил нещо. Вече е единадесет часа вечерта, а очите ми не се затварят. Още няколко часа и тръгваме. Вече сякаш виждам морето, чувам плясъка на вълните, глъчката на плажа.
Съмна се. Потегляме. В автобуса аз, Соня и Камен седнахме заедно. През целия път си говорихме, разказвахме си вицове, смяхме се, пяхме и… ето го морето. Безбрежна, синя водна шир, с много багри, цветове и настроения – ту пенливо бяла, ту нежно синя, ту тюркоазенозелена, ту тъмно виолетова – до черна. И всеки път красива – един път с приятелското си засмяно лице, друг път с навъсената си гневна сила, но всякога морето.
Набързо се настанихме и тръгнахме към плажа. Там госпожите ни прочетоха правилата: да не влизаме в морето по-навътре от посоченото ограждение, да не се отдалечаваме от лагера, да не разговаряме с непознати. Всички запомнихме тези правила и първият ден мина чудесно. Стояхме на плажа почти до залез, когато слънцето, голямо огнено кълбо, ни подсещаше, че трябва да си тръгнем, че то отново ще ни се усмихне утре и пак ще ни прегърне морето. Та нали едва сега започва нашата почивка! Но когато съмна, морето беше друго – вълнуваше се, бучеше, вълните препускаха една след друга, гонеха се, закачаха се, играеха. Как ни подканяха само да се включим и ние в тяхната игра – на пръв поглед весела и безгрижна. Госпожата разреши влизане и аз, Соня и Камен заедно с другите се потопихме във водата. Сякаш усетихме поканата на вълните да поиграем с тях – гмуркахме се, излизахме на повърхността, догонвахме другата вълна, хвърляхме се в трета. Захласнати по тази водна игра, не усетихме кога сме се отдалечили от другите. До мен беше само Камен. А Соня? Къде е Соня? Изтръпнахме. Бързо се върнахме на пясъка при другите и започнахме да обикаляме и да я търсим. А имаше толкова много деца и всички ми се виждаха съвсем еднакви. Как ли ще я открием?! “Къде си, мила приятелко? Дано нищо лошо не ти се е случило” – мислехме на глас и стискахме малките си юмручета, сякаш да си даваме кураж и вяра, че ще я намерим жива и здрава.
Отдалече Камен съзря едно малко момиче, полуседнало на брега на морето и игривите вълни се плискаха в нея. Соня! Ето я нашата Соня! Бързо, момчета! Затичахме се, вдигнахме я. А тя беше толкова изплашена, че не можеше дори да ни отговори. Вълните не са били много дружелюбни с нея този ден и я бяха избутали далече от нас. За да й кажат, че могат да бъдат и опасни. За да кажат и на всички нас, че играта с тях е колкото весела и приятна, толкова и опасна. За да ни предупредят, че морето е многолико и че радостта и обичта към него трябва да е разумна.
И аз ви предупреждавам, приятели: да играем на воля, но да бъдем разумни , да се пазим и наесен отново да се съберем в училище здрави, отпочинали, с нови надежди и мечти, пълни с енергия да продължим напред.
Емилия Калофорова, психолог, клиничен психолог в детството и юношеството