Теснолинейката Септември – Добринище е тясно свързана с хората, които живеят в обхвата на трасето.

Влакчето минава през 27 населени места, като едва ли сте чували за повечето от тях. Най-известните са Велинград, Септември, Белица, Банско и Добринище… останалото са високопланински села, за които това превозно средство е единственият обществен транспорт. По маршрута на влака се намира и най високата гара на Балканите – Аврамово.

 

Изживяванията ми на път с това съвършенство на транспортната мисъл са били наистина впечатляващи, но за това – след малко. Тътренето по направлението Добринище – Банско- Разлог още тогава беше цяла вечност за буйният ми детски характер. Представете си неподправения възторг на първокласник, който се качва на нещо, което е дълго сто метра и е най-голямото превозно средство, което някога е виждал (до тогава се бях возил само на Skoda 120 L на вуйчо ми). Останал е в съзнанието ми като огромен железен кон, който мести с нечовешка сила 7 вагона по цялото направление. Исках да се кача на теснолинейката и срещу 10 стотинки да отида до София и да се върна…и пак да отида, и пак да се върна, и пак, и пак.

 

Почувствах се доста глупаво, когато родителите ми обясниха, че до Септември се пътува 5 часа, а там трябва да се кача на по-голям влак за да отида до София, и така пътят се превръща в 18- часово изживяване – отказах се. Даже си мислех, че е доста тъпо да имаш една такава линия, която не те откарва до София, не те вози даже до Гоце Делчев. На кой му е нужно превозно средство, което да не те вози до столицата….? Та даже и до Гоце Делчев. Това беше единственото място, където имах значими за мен хора, двамата ми братовчеди живееха там.

 

След това гарата ми стана любимо място и с по-големия ми брат ходехме да слагаме стотинки и пирони на релсите, за да може като мине локомотивът и цялата композиция през тях, да ги направи мазни и тънки, голяма радост беше.

 

А като станахме 6-7 клас и момчетата от нашия и съседния клас си имахме футболен отбор. Съвсем по детски наивни ходехме да тренираме без възрастен и треньор, всички се обличахме с бели тениски и с блажна боя си бяхме написали номерата на фланелките, пълен бъзик. Събирахме пари за топки и си организирахме срещи с местните махали. След като играехме със всички от селото (тогава Добринище беше село), се оказваше, че някой има роднина в не много близкото село Баня и организира приятелска среща, а до там се стигаше с теснолинейката.

 

Та събрахме си пари за билети – първият, който някога съм купувал за влака, и се качихме в 10:20 в събота за да изиграем приятелската среща с децата от Баня. Там нещата бяха доста по-професионални, община Разлог явно имаше повече пари, и децата бяха с треньор и тениски, топки и съблекални. Леко им завидяхме, но на първото полувреме водехме с 2:0, а аз като вратар спасих няколко гола. Второто полувреме обаче стана пълно мазало, защото местнит смениха целия отбор и едни брадати батковци ни вкараха 6-7 гола. На път към гарата се сбихме с местните, качихме се на влака и, естествено, не си купихме билети … силата и увереността на хлапетата от тълпата.

 

А когато след 9 клас започнах да уча в Банско, теснолинейката беше основното превозно редство, с което ходех на училище в 6:40 и с което се връщах в 14:20. От нас до гарата е около 2-3 километра, гарата се намира след едно ветровито място и зимата направо замръзвахме,докато стигнем до там. Теснолинейката за нас беше алтернативата на автобуса и много лесно се оправдавахме с нея, когато закъснявахме за училище. Редовно когато пътувахме без билети и се гонехме с кондукторите по вагоните. По-големите взимаха по едно дърво и залостваха вратите, за да не могат да влязат и да ни накарат да плащаме.

 

Почти никога никой от пътниците не беше глобяван, за това че е без билет, най-лошото, което можеше да се случи, е да те накарат да си платиш билета. В една зима, когато некупуването на билет беше станало епидемия, кондукторите идваха придружени от полиция, а след гоненицата следваше спиране на влака с аварийната спирачка, което се беше превърнало в спорт. Да, тук мога да обобщя, че учениците от Добринище, Банско и Разлог са фалирали теснолинейката Добринище – Септември.

 

Случка с Японци

Спомням си пътуване с влака. Било е лятото. Засякох се с японска двойка на средна възраст, заговорихме се на английски и те бяха супер впечатлени от „атракционното“ влакче. Попитаха ме защо местните власти не го изрисуват, за да стане по-атрактивно. Бяха изненадани, че това всъщност е конвенционален влак, който се използва за придвижване, а не за забавление. Кой се придвижва в Япония с максимална скорост от 60 км в час когато има свръх бързи влакове?! Така е, не можеш да ги разбереш японците.

 

Трасето от Банско до Добринище е изградено на обществени начала с доброволния труд на жителите на Добринище. По проект линията е трябвало да свързва Саранбей с Неврокоп и Драма, както и да има две отклонения — за Батак и до държавната гара Чехльово, които така и не се осъществяват, което за пореден път доказва, че проектите в България често се правят, за да не бъдат изпълнени никога.

chr.bg