Денят 24 май в българската история

 Денят 24 май в българската история

На 24 май е денят на българската просвета и култура и на славянската писменост. Почита се делото Кирил и Методий, създатели на славянската азбука, основоположници на славянската и българската литература, водили последователна борба за славянска църква и култура.
На тази дата през 1914 г. е регистриран спортен клуб „Левски“ в София.
През 1921 г. в редовете на ученическата манифестация в София е хвърлена бомба. В отговор са запалени партийни клубове на БКП. През 1943 г. се провежда протестна демонстрация с над 10 000 души в София срещу изселването на столичните евреи в провинцията и депортацията им. От 1990 г. се отбелязва и като празник на народните читалища и ден на българската журналистика.
На 24 май са родени: Кирил Господинов- театрален и филмов актьор, Кирил Борисов Серафимов – инженер, учен космофизик, академик, писателят Здравелин Петко (псевдоним на Петко Михайлов Здравков), Лазар Станев – политически деец, учител, журналист.
На 24 май умират: Петър Илиев Семерджиев, български политик от РМС и БРП, Серафим Северняк (псевд. на Серафим Николов Серафимов)- писател, публицист, журналист, Георги Бенковски- революционер, един от ръководителите на Априлското въстание 1876 г.

2010 г.
В чест на Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост редакторите на българоезичната Уикипедия написват в този ден 100 000-ната статия на български в най-голямата в света енциклопедия.

2004 г.
Фикрет Карадолами (косовски общественик от български произход) основава Културно-просветно дружество на българите в Жупа „Български мохамедани“

1980 г.
В Националния академичен театър за опера и балет е представен спектакълът „Дон Карлос“ с участието на Николай Гяуров и Мирела Френи. Николай Георгиев Гяуров е български оперен певец, бас. Роден е на 13 септември 1929 г. в с. Лъжене, днешен квартал на Велинград. Учи пеене в Държавната музикална академия в София при проф. Хр. Бръмбаров. След това – в Ленинград (днешен С. Петербург) и завършва Московската консерватория в класа на проф. Р. Алиерт-Хасина. Дебютира в Софийската народна опера с ролята на Дон Базилио („Севилският бръснар“ от Дж. Росини). Солист на Болшой театър в Москва (1957-1958 г.), първи бас на миланския театър „Ла Скала“ (от 1961 г.). Солист е на най-големите и известни световни оперни театри в света. Има много записи на отделни роли и цели спектакли на грамофонни плочи. Репертоарът му включва всички известни басови партии, в които се изявяват възможностите на неговия изключителен глас и таланта му на актьор. Носител е на Международната награда за изкуство „Златният стрелец“ (1978 г., Италия), „Комендаторе д’Италия“ (1975 г.), Кавалер на ордена на Почетния легион (1991 г., Франция), „доктор хонорис кауза“ на Музикалната академия „П. Владигеров“ в София (2000 г.). Николай Гяуров умира в Централна Италия на 74 години на 2 юни 2004 г. Той е надживян от неговата съпруга, италианката Мирела Френи, която е сопрано.

1975 г.
Пред Народната библиотека в София е открит Паметникът на Св. св. Кирил и Методий.
Кирил и Методий са братя, създатели на славянската азбука, основоположници на славянската и българската литература, водили последователна борба за славянска църква и култура. Родени са в Солун. Баща им е помощник на солунския стратег (военен и административен управител). За детските им години почти липсват данни. От Панонските легенди и Житието на Кирил се знае, че Методий в продължение на 10 г. заема длъжността управител на една славянска област, разположена близо до Солун. След това заминава за манастира „Полихрон“ в планината Олимп, където отначало е приет за монах, а след това става негов игумен. Кирил (Константин) показва още от дете голяма склонност към философията и поезията. Затова е изпратен да се учи в прочутата по онова време Магнаурска школа в Цариград. По време на следването си проявява своите големи дарования, които не остават незабелязани от цариградското правителство и Патриаршията. След завършването на школата остава в нея като преподавател по философия и като отличен познавач получава прозвището Философ. Благодарение на проявените си способности, макар и твърде млад, е натоварен с отговорна дипломатическа мисия при сарацините (851 г.) и при хазарите (860 г.), в която участва и брат му Методий. По време на своя престой в Херсон Кирил установява за пръв път контакт с руските славяни и изучил техния език. През 861 г. двамата братя се завръщат в Цариград, но не остават за дълго в него. Една година по-късно по молба на княз Ростислав (846-870 г.) двамата братя са изпратени във Великоморавия. За да се противопостави на силно проникналото немско политическо, културно и църковно влияние, княз Ростислав иска от византийския император подготвени учители по славянски език, които да проповядват между населението християнското учение на разбираем за него език. Кирил съставя нова азбука, предназначена специално за славяните, т. нар. глаголица. Тя е изготвена въз основа на гръцката и латинската азбука, като е съобразена с особеностите на славянския език. След това двамата братя пристъпват към превеждане на славянски език на най-необходимите за мисията им богослужебни книги. През 863 г. те се отправят за Великоморавия и се отдават на многостранна дейност. В продължение на три и половина години ограмотили голям брой ученици и с тяхна помощ превели значително количество богослужебни книги. Тази дейност обаче среща силна съпротива от страна на немското духовенство, което е привърженик на догматичната триезична теория, според която богослужението можело да се извършва само на три езика – еврейски, гръцки и латински. Поради това те отричали правото на Кирил и Методи да проповядват на славянски език и обявили тяхното дело за „еретическо“. Под този претекст те възпрепятствали с всички средства дейността на двамата братя, наклеветили ги и пред римския папа. Кирил и Методи решават да заминат за Рим и пред самия папа да уредят възникналите спорове с немското католическо духовенство във Великоморавия. На път за Рим те минават през Панония (друго западно славянско княжество), където са посрещнати радушно от нейния владетел княз Коцел (отхвърлил също зависимостта си от немското католическо духовенство). Продължавайки пътя си, Кирил и Методи вземат участие в местния духовен събор във Венеция (867 г.), участниците в който са също така яростни привърженици на триезичната теория. Кирил влиза в спор с тях и като изтъква редица научни и исторически доводи, блестящо защитава правото на славяните да имат писменост на своя език. Към края на същата година двамата братя пристигат в Рим, където се явяват при новия папа Адриан II и пред него излагат някои свои искания: да бъде разрешено богослужението сред западните славянски народи на славянски език; някои от техните ученици да бъдат ръкоположени за свещеници; единият от двамата братя да бъде въздигнат за епископ и да им бъде позволено да управляват Моравската и Панонската църква самостоятелно, без намесата на немското духовенство. На свой ред те заявяват своята готовност да признаят върховенството на самия папа. Воден от желанието да задържи под свое влияние западните славянски народи и да не допусне като при българите да бъде изместен от Византия, папа Адриан II удовлетворява всички техни искания. Той признава официално славянските книги и правото на двамата братя да проповядват християнското учение на славянски език, като поставил само едно условие – в черквите Евангелието и Апостолът да се четат най-напред на латински език. Независимо от това условие победата на двамата братя е огромна. С удовлетворяването на техните искания е нанесен силен удар на немското католическо духовенство. Скоро след това Кирил се разболява и през 869 г. умира в Рим. Преди смъртта си отправя молба към своя брат да продължи започнатото дело. В изпълнение на неговия завет Методий се завръща в Панония и се отдава изцяло на проповедническа и книжовна дейност. През 870 г. княз Коцел е заменен от княз Святополк, който изпада под силното влияние на немското духовенство и то засилва своята борба против Методий и неговите ученици. Скоро Методий е затворен в един баварски манастир и освободен през 873 г. след намесата на папата. Въпреки това борбата против него не е прекратена. През 882 г. Методий предприема едно кратко пътуване до Цариград и отново се връща в Панония. Независимо от неблагоприятните условия той не се отказва от своята дейност и до края на живота си продължава да се занимава с книжовна дейност. Успява да завърши превода на свещените книги, които са необходими за проповедническата дейност на неговите ученици. През 885 г. той умира и е погребан във великоморавската столица Велеград. След неговата смърт немското духовенство предприема жестоки репресии над учениците му. Част от тях са избити, други затворени, а трети били принудени да търсят спасение чрез бягство вън от пределите на двете западни славянски княжества. Някои от тях – Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, намират подслон в България, където са приети с голямо внимание от българския владетел княз Борис I (852-889 г.), който им предоставя прекрасни условия, за да продължат делото на своите учители. Създаването на славянската писменост е най-значителното дело на Кирил и Методий Посредством нея става възможно и създаването на славянската култура. Славянската азбука се превръща в едно от най-силните оръжия на славянските народи против опасността от немско-византийската им асимилация. Наред с византийската и латинската култура бил открит широк път за развитието и на славянската култура. Това разкрива пред славянските народи широк простор за тяхното бъдещо културно развитие. Със създаването на славянската писменост те получават още и възможността да се приобщят към културата на другите народи. Благодарение на активната дейност на учениците на Кирил и Методий в България тя се превръща в първия славянски културен център през средните векове, откъдето славянската писменост и книжнина получили разпространение и в другите славянски народи. 24 май е ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Официален празник посветен на делото на Светите братя равноапостоли Кирил и Методий, създатели на славянската писменост.

1958 г.
В периода 20 – 24 май Българска делегация участва в съвещанието в Москва на представители на комунистическите и работническите партии на страните – членки на СИВ, както и в Съвещанието на Политическия консултативен съвет на държавите-участнички във Варшавския договор. Обсъжда се въпросът за ускорено икономическо развитие на цялата „социалистическа общност“. Съветът за икономическа взаимопомощ е междуправителствена организация за икономическо и научно-техническо сътрудничество. Тя е основана през 1949 г. от България, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия. Към организацията по-късно се присъединяват Албания (до 1961 г.), ГДР, Монголската народна република, Куба, Виетнам. Съществува до 1991 г.

1949 г.
С указ на Президиума на ВНС са учредени Димитровските награди за „значителни постижения и заслуги“ в науката, изкуството, литературата, изобретателството и рационализаторството. Наградите имат три степени и съответно парично изражение. През май 1950 г. за първи път Димитровски награди получават български учени. Това са академиците Тодор Павлов, Никола Обрешков, Кирил Попов, Любомир Чакалов, Георги Наджаков, Георги Бончев, Страшимир Димитров, Методи Попов, Димитър Ораховац, Георги Кацаров, Александър Теодоров-Балан, Стоян Романски, Сава Гановски, Тодор Самодумов, Петко Стайнов и др.

1943 г.
Провежда се протестна демонстрация с над 10 000 души в София срещу изселването на столичните евреи в провинцията и депортацията им. Те са разселени в провинцията, но майският план на правителството за депортация е провален.

1941 г.
Започва да излиза вестник „Целокупна България“ – информационен и обществено-политически вестник. Излиза в Скопие Директор е Н. Коларов, а редактор: Г. В. Георгиев. Изданието е предназначено за българите от Вардарска Македония.

1936 г.
Оформена е опозиционна група от дейци на забранените партии – „Петорка“, в която влизат Димитър Гичев (БЗНС “Врабча 1”), проф. Георги Данаилов (Демократически сговор), Боян Смилов (Националлиберална партия), Кръстьо Пастухов (БРСДП) и проф. Георги Генов (Радикална партия). На 29 май техният меморандум за възстановяване на конституционното управление е връчен на царя, а на 31 май е публикуван в белградската преса. БЗНС „Врабча 1“ заедно с Радикалната партия, Ляпчевия сговор, Социалдемократическата партия и националлибералите образуват опозиционен блок – т. нар. „Петорка“. Съюзът се включва в акцията за възстановяване на Търновската конституция. БЗНС „Врабча1“ се обявява против присъединяването на България към Тристранния пакт. По време на Втората световна война 1939–1945 г. участва в мероприятията на легалната буржоазна опозиция и остава извън Отечествения фронт. Взема участие със свои представители в коалиционното правителство на К. Муравиев (2–8 септември 1944 г.). През ноември 1945 г. се обединява с БЗНС „Никола Петков“ и се присъединява към опозиционните сили. Печатните органи на съюза са: в. „Земеделско знаме“, в. „Нива“, в. „Врабча“, сп. „Земледелска мисъл“.

1928 г.
Провежда се учредителна конференция на Работнически младежки съюз (РМС) към Работническата партия. Младежка организация, обединяваща трудовата младеж, е образувана е през 1928 г. по инициатива на БКП (т. с.) като легална проява на Българския комунистически младежки съюз. На учредителната си конференция в София, проведена на 28 май 1928 г. , приема устав и избира Централно настоятелство. В него влизат: Н. Иванов, П. Станчев, Ат. Трайков и др. Върху дейността на РМС по време на второто сговористко правителство (1926–1931 г.) отражение дава левосектантският курс на БКП. РМС първоначално се отказва от по-тясното сътрудничество с други младежки организации, но през лятото на 1933 г. заедно с представители на ЗМС образува Централна младежка антивоенна комисия за подготовка на Световния младежки конгрес за мир в Париж. След държавния преврат на 19 май 1934 г. РМС е забранен. Организацията преустройва своята дейност на нелегална основа. През 1936 г. е образуван Младежки конституционен фронт, който обединява младежите за борба за възстановяване на Търновската конституция и запазване на мира. В него се включват най-масовите политически младежки организации: РМС, ЗМС, ССМ, Демократичният младежки сговор „Ляпчев“, Радикалният, Либералният и Демократическият младежки съюз. През този период РМС засилва своята дейност сред младежта и увеличава числения си състав. През 1938–1939 г. се слива с БКМС и взема активно участие в съпротивителното движение в България 1941–1944 г. В борбата загиват изтъкнати негови дейци и ръководители като: Й. Николова-Чанкова, А. Антонов, Ал. Димитров, Св. Русев и стотици др. На 9 септември 1944 г. РМС взема участие в свалянето на правителството на К. Муравиев и установяването на отечественофронтовска власт. Негови членове участват във войната за окончателния разгром на хитлеристка Германия. Със свои представители РМС се включва в Централната младежка комисия при Националния комитет на Отечествения фронт. В него с равен брой членове са представени ЗМС, ССМ, МНС „Звено“ и по един представител на масовите организации. През декември 1947 г. се създава Съюз на народната младеж, в който се обединяват РМС, ЗМС, ССМ, МНС „Звено“, младите радикали и масови организации. С образуването на новата младежка организация РМС преустановява своето самостоятелно съществуване.

1921 г.
В редовете на ученическата манифестация в София е хвърлена бомба. В отговор са запалени партийни клубове на БКП.

1914 г.
Регистриран е спортен клуб „Левски“ в София. Спортен клуб „Левски“ – София е основан през 1911 година от група ученици на Втора мъжка софийска гимназия, като основният практикуван вид спорт е футболът. Клубът е регистриран официално на 24 май 1914 година. Наименованието на клуба в памет на Апостола на свободата Васил Левски е предложено от един от основателите му Борис Василев (Боркиша). На 3 пъти по време на тоталитарния комунистически режим името на клуба е насилствено променяно от 1950 до 1957 г. – на „Динамо“, от 1969 до 1985 г. – „Левски – Спартак“ (след обединението с клуба на столичния „Спартак“) и от 1985 до 1989 г. на „Витоша“.
Значката на клуба е по проект на Минчо Качулев и е изработена през 1922 г.
Първият химн на клуба е създаден през 1924 г. по текст на Д. Симидов, а мелодията е композирана от Христо Маников. Основните цветове на клуба първоначално са жълтият и червеният, а от 1920 г. за основен цвят е приет синият.
Първото официално избрано ръководство на клуба през 1914 г. е в състав: Владимир Григоров (Валдиса) – председател, Георги Манолов – подпредседател, Крум Динков – секретар, Борис Василев – касиер, Стефан Тошков и Атанас Янков – членове и Костадин Манолов – домакин. През първите години след 1914 г. футболният тим на Левски е имал следният основен състав : К. Григоров – вратар; К. Манолов и К. Динков – бекове; К. Апостолов, С Стоянов и Б. Василев – халфове; В. Григоров, Ц. Генев, П. Стоянович, Г. Манолов и Д. Сираков – нападатели. Първият капитан на тима е С. Стоянов. Първоначално клубът не е имал свое игрище и провеждал тренировките си на празното място, наречено „Могилката“ (днес там е изграден НДК), в последствие на плаца на 6-ти пехотен полк. Едва през 1924 г. Софийската община отпуска място за игрище на клуба, чийто строеж завършва през 1933 г. Днес на това място се намира националният стадион „Васил Левски“. На първият си официален мач през 1914 г. Левски губи от столичния ФК 13 с 0:2. До 1921 г. в България не се провежда организиран футболен шампионат. Едва през лятото на 1921 г. след създаването на Софийска спортна лига (ССЛ), която обединява 11 клуба от София, започва официалният шампионатен летопис на „сините“. На първият шампионатен мач за сезона 1921/22 г., който се играе на 18 септември 1921 г., Левски побеждава столичния Атлетик с 3:1.

1851 г.
В Пловдив за първи път се честват Св. св. Кирил и Методий; денят по-късно започва да празнува като Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост.

На тази дата са родени:
1934 г.
Роден е Кирил Господинов – български театрален и филмов актьор. Участва във филмите: „Шведски крале“ (1968 г.), „Тримата от запаса“ (1971 г.), „Момчето си отива“ (1972 г.), „Анто и милиционерът“ (тв, 1973 г.), „Не си отивай!“ (1976 г.), серията за Баш майстора (тв, 1974-1983 г.), „Кратко слънце“ (1979 г.), „Бон шанс, инспекторе“ (1983 г.), „Петък вечер“ (1987 г.), „О, господи, къде си?“ (1991 г.), „Вчерашни целувки“ (2001 г.), „Каталии“ (тв, 2001 г.).

1932 г.
Роден е Кирил Борисов Серафимов. Той е български инженер, учен космофизик, академик (1984 г.), член-кореспондент (1977 г.), член на Международна астрономическа академия в Париж (1984 г.). През 1957 г. завършва Техническия университет в София, специализира в Института за земен магнетизъм и йоносфера и разпространение на вълните при Руската академия на науките в Москва (1958 г.), д-р на физико-математическите науки (1969 г.). Дълги години работи в Геофизическия институт при БАН, научен секретар на БАН (1973-1977 г.). в периода 1974-1986 г. е директор на Централната лаборатория за космически изследвания. Работи по проблемите на космическата физика и космическото уредостроене. Автор е на много студии, научни публикации и на монографиите “Физика на средната атмосфера” (на руски език, 1970 г.), “Космически радиоелектронни системи” (1973 г.), “Космически изследвания в Б-я” (на руски език 1979 г.), “Соц. интеграция в космоса” (1983 г.), “Б-я и космосът” (1979 г.), “Космически радиоелектронни системи” (1973 г.) и др. През 1984 г. получава орден “Г. Димитров”.

1908 г.
Във Видин е роден Здравелин Петко (псевдоним на Петко Михайлов Здравков) – български писател. През 1932 г. той завършва право в СУ ”Св. Климент Охридски” . От 1930 г. е член на легалната РП и на БОННС. Като съдебен изпълнител защитава безплатно комунистическите политзатворници. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. заема отговорни обществени постове. Автор е на стихове, разкази, драми, работи в областта на документалистиката и публицистиката. Книгата му „Един прокурор разказва“ (1969 г.) е основа на игралния филм „Авантаж“ (сценарий Р. Чанев и Г. Дюлгеров). Пише и произведения за деца.

1897 г.
Роден е Лазар Станев – политически деец, учител, журналист. Роден е в с. Торос, Ловешко. Завършва Институт за прогимназиални учители във Враца и наред с учителската си професия се включва дейно в обществено-политическия живот на страната. През 1922 г. влиза в редовете на Българския земеделски народен съюз. След държавния преврат на 9 юни 1923 г. е лишен от учителски права, преследван, затварян и малтретиран. Въпреки това работи активно за възстановяването на БЗНС и ратува за изграждане на единен фронт между земеделци и комунисти. След атентата от април 1925 г. отново е арестуван и осъден на смърт, но през 1926 г. е амнистиран. Продължава политическата си дейност и се изявява като един от най-видните дейци на земеделската левица. През 1927 и 1928 г. е неин представител в Селския интернационал (Крестинтерна) в Москва. През 1931 г. влиза в редовете на Работническата партия и от нейно име е избран за депутат в ХXIII Обикновено народно събрание. Поради влошаване на здравословното му състояние през 1934 г. заминава да се лекува в СССР. Присъства на VII конгрес на Коминтерна (1935 г.), завършва и Международната ленинска школа (1936 г.). Завръща се в България и поради новите преследвания срещу него е принуден да мине в нелегалност. Избран е за член на ЦК на РП, но скоро след това умира в София. Като журналист участва в редактирането на печатния орган на земеделската левица. Автор е на публицистични съчинения.

На тази дата умират:
2008 г.
Умира Петър Илиев Семерджиев, български политик от РМС и БРП (к).

1988 г.
В Куба умира Серафим Северняк (псевд. на Серафим Николов Серафимов). Той е български писател, публицист, журналист. Роден е на 10 юли 1930 г. в с. Горна Липница, Великотърновска област.През 1951 г. завършва специалност “Българска филология” в СУ” Св. Климент Охридски”. Заместник-главен редактор на сп. “България” (издание на БТА за чужбина, 1952 г.), кореспондент във в. “Лит. фронт” (1953-1956 г.), редактор в сп. “Пламък” (1956-1962 г.), драматург на ДМТ “Стефан Македонски” (1962-1964 г.) и на Сатиричния театър в София (1964-1966 г.), главен редактор на редакция “ЛИК” в БНТ (1966-1970 г.), първи зам.-главен редактор на в-к “Литературен фронт” (1971-1975 г.), главен редактор на сп. “Отечество” (1975-1988 г.). Дебютира във в-к “Литературен фронт” с разказа “Син” (1948 г.).
Автор е на книгите “Стопани” (разкази, 1952 г.), “Свои хора” (разкази и фейлетони, 1954 г.), “Десет разказа” (1957 г.), “От нашия кореспондент” (1959 г.), “Златното сияние” (есета, 1961 г.), “Привечер” (разкази, 1962 г.), “Ракетите, спътниците и ти” (в съавт., 1964 г.), “Ветрило на санталово дърво” (разкази, 1966 г.), “Законът на всяка земя” (разкази, 1967 г.), “Криле” (повест, 1967 г.), “Между розата и лъва” (художествени пътеписи, 1969 г.), “Ден днешен” (съавт., 1971 г.), “Охридска балада” (повест, 1971 г.), “Бели грижи” (разкази, 1972 г.), “Квадратна вселена” (худ. пътеписи, 1972 г.), “Книга за Септември” (док. повест, 1973 г.), “Филипики и пристрастие” (есета, 1976 г.), “Когато розите стават звезди” (1979 г.) , “Изкачване на Еверест” (есета, 1980 г.), “Земя, отрупана с история” (1981 г.), “Чудомир” (1983 г.), “Сев. дърворез. Есета” (1985 г.), “Зелено небе” (роман, 1986 г.), “От Горна Липница до Монтевидео” (1986 г.), “Свободният преди Освобождението. Документална кн. за В. Левски” (1987 г.), “По острието на бръснача. Есета” (1987, 1990 г.), “Рози сред звездите” (1988 г.), “Ако ти не изгориш, ако аз не изгоря… Есета” (1988 г.), “Ветрило” (разкази, 1990 г.) и др.

1876 г.
В местността Костина, Тетевенско, загива Георги Бенковски. Георги Бенковски (истинско име: Гаврил Груев Хлътев) e виден български революционер, един от ръководителите на Априлското въстание 1876 г. Роден е в Копривщица. Първоначално учи в основното училище в родния си град. След смъртта на баща си, Бенковски става най-напред терзийски и абаджийски чирак, а след това се занимава с търговия. През 70-те г. на XIX в. се озовава в Букурещ, където попада в средата на българската революционна емиграция. Запознава се с революционно-демократичните идеи на Васил Левски и Христо Ботев. Във връзка с подготовката на Старозагорското въстание 1875 г. е включен в групата на Ст. Заимов, на която е възложена задачата да подпали Цариград. По това време той приема името Бенковски, което преди това е носел един полски емигрант. След неуспеха на Старозагорското въстание той се завръща отново в Румъния и взема участие в подготовката на Априлското въстание. Определен е от Гюргевския революционен комитет за помощник-апостол на IV – Пловдивски, революционен окръг. В началото на 1876 г. заедно с П. Волов се прехвърля в България и пристъпва към трескава дейност в определения му район: основава комитети, грижи се за набавяне на оръжие, организира тайна комитетска поща и пр. На Оборищенското събрание 1876 г. Бенковски се налага като най-ярка личност; по негово настояване на апостолите е дадено пълномощие да ръководят въстанието; застава начело на комисията за изработване на конкретен план за действие и пр. След преждевременното избухване на въстанието в Копривщица Бенковски дава сигнал за неговото обявяване в Панагюрище и в целия революционен окръг. Чрез специални куриери отправил апел и до другите революционни окръзи да последват примера на панагюрци. За по-голяма подвижност из района на IV революционен окръг той организира специална конница, наречена „Хвърковата чета“, която обикаляла различните въстанически пунктове и окуражава въстаналото население, води сражения с башибозушките потери. След разбиването на въстаниците на връх Еледжик и в Панагюрище се отправил с група свои другари към Стара планина с намерение да се прехвърли в Северна България и там да се свърже с останалите революционни окръзи, като вярвал, че те също са въстанали. В случай че те не се вдигнат на борба, възнамерява да премине в Румъния, да организира нова чета и да се върне отново в България, за да продължи борбата. В Тетевенския балкан, край с. Рибарица, Бенковски и придружаващите го няколко души били предадени от местен овчар на турските власти. При преминаването на р. Костина Бенковски е убит от засада.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:
Енциклопедия “България” – Издателство на БАН, 1982 г.;
Енциклопедия “Британика” (2004 г.);
Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);
Фамилна енциклопедия “Larousse”;
История на Българите – Късно средновековие и Възраждане – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2004 г.;
История на Българите – От древността до края на XVI век – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на Българите – Българската дипломация от древността до наши дни – Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на България по дати – Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Български традиционен календар – БАН, Издателство Вион, 2002 г.;
История на Балканите XIV – XX век – Издателска къща “Хермес”, 2002 г.;
Българска военна история – БАН, 1989 г.;
История на войните в дати – Издателска къща “Емас”, 2001 г.;
История на Русия – Книгоиздателска къща “Труд”, 2002 г.;
История на Османската империя – Издателство “Рива”, 1999 г.;
Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Исторически бюлетин – на “The New York Times”;
Исторически бюлетин – на “The History Channel”;
Исторически бюлетин – на “World of Quotes”;
Исторически архив на Агенция “Фокус” – отдел “Архи

Агенция ФОКУС

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *