Оркестърът, прославил България в Европа на 50!

 Оркестърът, прославил България в Европа на 50!

От пролетта на 2015-та все се каня да напиша за един грандиозен юбилей и все време не намирам. Но си бях обещал да го направя до края на годината и ето какво се получи. Във Велинград възможностите за извънкласна дейност на учениците в края на 80-те и началото на демокрацията не бяха много. Или избираш да станеш плувец, скиор или футболист, или се записваш във Велинградския духов оркестър. Първите две години от ученическия ми период плувах, а следващите 9 бях част от прославилия България в цяла Европа Представителен ученически духов оркестър „Димитър Мечев“.

Губи ми се споменът как се записах в оркестъра, дори не знам и как избрах обоя за мой музикален инструмент (един от най-сложните духови инструменти, с чийто тон ЛА се настройва целия музикален състав, т.е. ако тонът ЛА на обоя е фалшив, значи целият оркестър звучи фалшиво). Помня обаче, как всяка събота и неделя ходех на уроци при Коцо Василев, моят преподавател. Той ми показа колко красива е музиката, особено щом излиза изпод пръстите ти. Две години всеки уикенд учех нотите по школата на Христо Йоцов, след това мелодиите започваха да стават по-сложни, а в един момент вече разучавах всички маршове и пиеси от репертоара на оркестъра.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Как e започнало всичко? На първи май 1965 г. е бил създаден ученическият духов оркестър към Основно училище „Кирил и Методий“ във велинградския квартал Лъджене с първи диригент Димитър Мечев, който по онова време е бил учител по музика. Първите маршове възпитаниците научили под вещото ръководство на Ангел Герин. На първомайската манифестация оркестърът свирил с лъснати до блясък стари инструменти и прекроени гвардейски униформи, дарени от военните със съдействието на ген. Атанас Семерджиев.

За оркестъра се разчуло бързо в цяла България и след година, та до днес следват неизброими концерти и турнета не само у нас, но и отвъд пределите на България. Да, големият оркестър, начело на чиито редици ми предстоеше да застана за първи път на площада в Севлиево. С униформи, шапка с перо и гвардейски колан строят беше готов. Диригентът Димитър Мечев ме постави на първия ред в дясно. Как ли пък ще съм знаел аз, четвъртокласникът как се води един цял строй от 80-на музиканти? Е, научих се още след първото дефиле по павирания (тогава, сега не знам как е) център на Севлиево с маршовете „Родина„, „Устрем“ и „Хубава България„.

Последва първото международно турне за мен. То беше в австрийския град Гнас, там участвахме в няколкодневен фест по повод 1100 г. от основаването на населеното място. След фестивала посетихме Виена, където разгледахме двореца „Шьонбрун“, увеселителния парк „Пратер“, а от „Мексикоплац“ си купих първия двукасетъчен касетофон, който до скоро издаваше звук. Следваха Роверето, Италия, Орошлани, Унгария, Бамберг, Германия, Кастелон де ла Плана, Испания, Трир, Германия, Мазаме, Франция, Солун, Гърция и още десетки места, на които сме показвали най-доброто от българските сюити в неравноделни размери, както и подбрани класики от световни имена в музиката като Хари Белафонте и Джордж Гершуин.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Нито един от оценяващите ни професори на фестивалите не успяваше да хване ритъма на родната „Копаница“. Всички много се забавлявахме, когато ги наблюдавахме как под бюрото се опитваха да налучкат такта, но все не им се получаваше. След този неуспешен опит винаги ни даваха най-високите оценки! Представителният велинградски ученически духов оркестър и първият у нас мажоретен състав печелеше все първи места, но не защото бяхме най-младата формация на всеки конкурс, а защото просто бяхме най-добрите. И това го казвам съвсем отговорно и без капка преувеличаване! Да, месеци преди всяко голямо фестивално турне извън България, имахме дълги всекидневни репетиции на учебни лагери с проф. Николай Тонев, който правеше десетките музиканти да звучат като един, без каквито и да е фалшиви тонове!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Помня пътуванията до тези далечни места. В автобуси „Чавдар“ сме преминавали близо 3500 км само в едната посока за около 4 дни (Кастелон де ла Плана). Местни влиятелни личности дори искаха да задържат трите автобуса като безценни соц антики за местния Музей на транспорта, а в замяна искаха да ни дадат два двуетажни. Ха, добра сделка! Диригентът ни обаче, отказа, тъй като в началото на дефилето по пътя към Велинград при с. Варвара имаше жп мост, под който не можели да минат високите возила! Забавно, нали?

По време на дългите ни денонощни преходи спирахме единствено за обяд и вечеря (съчетани с тоалет), спяхме по седалките, а някои – в спалните чували на пътеката между тях. Романтика! По време на едно от пътуванията (Роверето) от автомат за пластмасови играчки ми се падна пластмасов пръстен, с който предложих на една от музикантките да се ожени за мен. Няма да казвам името й, за да не развалям семейства.

Няма да забравя как в една от топлите летни вечери, пътувайки за Германия ни свалиха по тъмно край езерото Балатон в Унгария. Бяхме се наредили като сардели в спалните чували един до друг, а на сутринта се събудихме с ужилени лица от комарите край безоточното езеро, за които ръководителите ни се шегуваха, че били толкова големи, че четири от тях можели да повдигнат тухла четворка!

В Испания, в началото на 90-те голямата звезда беше Христо Стоичков, тогава част от футболния отбор „Барселона“. Всички скандираха името му, след като научеха, че сме оркестър от България. В Роверето направихме концерт-бартер на един от големите им месопреработвателни цехове, които в замяна ни напълниха дисагите с най-различни деликатеси, които виждахме и опитвахме за първи път в живота си. Години по-късно заляха нашите супермаркети. Спомени, спомени…

Юбилеят е половинвековен, но когато става въпрос за най-престижния и представителен ученически духов оркестър с първия в България мажоретен състав, тогава нещата звучат доста по-фанфарно, нали? Изключителна чест е за мен, че съм бил за 9 години момчето с обоя най-вдясно на първия ред в строя, че съм изнасял самостоятелен концерт в продължение на час и половина само в акомпанимента на роял, че съм бил част от магията, наречена МУЗИКА в малкия, но китен Велинград! Музиката, която създаде толкова много приятелства, определи пътя на немалко аматьори, станали професионални инструменталисти, сред тях и Пейо Филипов. Музиката, която запали онази дръзка искра у стотици момичета и момчета, за да превърне дилетантския брас бенд в признат оркестър в цяла Европа и то удостоен с най-престижните отличия в сектора на духовите оркестри.

Погледът назад във времето доказва, че Музиката (така наричахме оркестъра) отвори една голяма порта – от малкия Велинград към непознатата Европа и вторачи погледите на признати музикални критици към един очарователен градец, сякаш за да опровергае рефрена „Да, така е в малкия град, този град старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш просто няма какво да се случи“.

 

 

 

 

 

 

 

 

И така вече 50 години с Музиката, с която започва и без която не може нито един празник във Велинград, с Музиката, която продължава да пише своята история от малки, но значими победи и предизвикателства.

Честит юбилей (с малко закъснение), приятели и преподаватели! Сигурен съм в едно – Музиката, която звучи и събира овации за Велинград и България повече от половин век ще я има още дълги години!

delo.bg

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *