КОГА ЩЕ СЕ НАУЧИМ ДА ЦЕНИМ ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ, питат в отчаянието си близките на починалия след лекуването му в почти всички пазарджишки (и не само) болници Павел Димитров

Един човек плати с живота си недоразуменията в здравната ни система

Изправени сме пред казус, илюстриращ родното ни здравеопазване, на който не можем, а и не искаме да дадем наименование.
Затова излагаме фактите, представени през погледа и изстрадани със сърцата на близките на един човек – Павел Димитров, чийто живот свърши в понеделник, 2 май, на 63-годишна възраст, в пазарджишка болница.
Сякаш предчувствали наближаващия му край, само три дни преди смъртта му, близките му дойдоха в редакцията – объркани от правилата на здравната ни система, обезверени и отчаяни от отношението на лекарите към състоянието му:
Таня Тодорова, дъщеря на Павел Димитров: Баща ми е на 63 години, до декември месец всичко с него беше ОК, след това за много кратко време състоянието му рязко се влоши. Тръгнахме по лекари, правихме скенери, оказа се, че баща ми е изкарал инсулт на крака. Започна домашно лечение от невролога д-р Михайлова. Баща ми има диабет от над 20 години. В един момент започнаха да му правят и други изследвания във връзка с диабета и инсулта, приеха го във Вътрешно отделение в МБАЛ. Няма да говоря за условията, за грижите, за хигиената на болните и т.н. Оттам той излезе с променена доза инсулин, но лекуващият му лекар върна старите стойности, с които той се чувстваше добре. Баща ми започна да се оплаква от силна болка в крака – някъде около началото на януари. Болката не е нова, но никой не беше й обърнал внимание. Стигнахме до МБАЛ – Велинград, тамошният шеф го взе на 26 януари. При изследванията решиха, че болката идва от кръста. В началото на февруари ни го върнаха в перфектно състояние, което даже ни учуди. Само няколко дни по-късно баща ми отново се почувства зле, болката в крака се усили. Търсихме много варианти, стигнахме до „Хигия” при д-р Златарев. Направиха му кръвни изследвания, при които установиха хемоглобин 40 (в момента, от около 3 седмици той е с ниво около 50). Психическото му състояние също беше задоволително, макар понякога да се отнасяше и да гледаше в една точка. Уговорихме да го лекува д-р Стоянова в „Ескулап” за кръвопреливане, там остана около седмица, в състоянието му настъпиха и психически проблеми – започна да говори несвързано, сякаш губи разсъдък, не ни разпознаваше. Изписаха го в това състояние въпреки нашите протести. Отговориха ни: Ние го приехме за кръвопреливане, сега хемоглобинът му е добре, нашата работа си я свършихме.
Атлаза Димитрова, съпруга на Павел Димитров: В момента на изписването на съпруга ми помолихме, срещу съответно заплащане, да му бъде направен преглед от психиатър и невролог, който ни беше отказан отново със същия аргумент: те са го приели за друго, от което са го излекували.
Таня Тодорова: И така, взехме си го вкъщи, но той беше зле, трябваше вече да бъде обгрижван по 24 часа. Записах час в „Св. Екатерина” при д-р Соколова, гастроентеролог. Там стоя десетина дни, откъдето го изписаха със стойности 98-100. Казаха ни, че има „някакви розички” по дебелото черво, които кървят, но това не е причина за падане на хемоглобина.
Атлаза Димитрова: При молбата ми към д-р Соколова да обърне внимание на сърбежите, които съпругът ми усеща по краката и които много го тормозят, тя ми отговори: Търся находка за рак, нямам време да се занимавам с такива неща! (по-късно по тези места се появиха множество ранички, сменяхме прахове, раничките заздравяха, но останаха белези).

Павел Димитров, май 2009 г.
 
Таня Тодорова: След седмица – някъде около средата на март, видяхме, че той отново не е добре, не можеше да става, оплакваше се от болки в крака, психическото му състояние прогресивно се влошаваше. Междувременно ходихме и в Съдова хирургия в Пловдив – на „Пещерско шосе”, откъдето д-р Захариев, сърдечен хирург, ни изгони като псета. Баща ми излезе, ридаейки като малко дете. У дома идваше сестра, слагаше му обезболяващи, но ефект нямаше. Дойде ортопедът д-р Лазаров, който видя, че десният му крак е по-къс, веднага го прие в МБАЛ „Здраве”. Скенерът показа счупване. Как е станало, ние нямаме обяснение – баща ми лежа през цялото време – от изписването му от „Ескулап” до онзи момент, транспортирали сме го в количка, носили сме го на ръце, ставаше само понякога. Казваха ни, че болката му е от стара травма в кръста отпреди 30 години. Необяснимо за нас е как в толкова болници, през които минахме, никой не е забелязал счупване, никой не го е търсил. Мисля, че ако е бил счупен кракът, той не би могъл да стане до леглото, да сяда, да ляга. Питахме защо не му правят биопсия, едва днес (петък, 29 април, бел. ред.) – месец по-късно, докторът ми казва, че костта на крака му е била изядена от тумор!
Заради ниския хемоглобин баща ми спи постоянно. Питам може ли да е нещо с главата, покрай моите въпроси се сетиха да изследват мозъка му на скенер и така, четири месеца след инсулта, откриха мозъчна атрофия. Ние продължаваме да търчим. Той вече може да лежи само на болнично легло, вдига само ръцете си. Баща ми спря да говори, спря да се храни… Следим хемоглобина и носим кръв за изследване в болница „Вива” – всеки ден е с различни стойности. Там отказаха да го приемат, защото бил изписан буквално „вчера”, а и не били в добри отношения с МБАЛ „Здраве”, където му е направена операцията на крака (както се разбра по-късно). Приеха го отново по спешност във Второ вътрешно за кръвопреливане. Там започна кървенето от раната – на мястото, където е бил дренът, първо по две-три капки, после – повече. За около три дни вече се налага превръзката му да бъде сменяна по два пъти на ден. Обърнахме внимание на сестрата, че урината му се излива около него, вероятно катетърът е запушен, на което тя ми отговори: Вие вече не сте наши пациенти, нищо не можем да направим (оттам го изписаха, за да може в началото на следващата седмица да влезе в МБАЛ „Здраве”).
 
Върнаха ни отново в МБАЛ „Здраве”, където установиха, че причината за кървенето не е непосредствено следствие от операцията…
Д-р Георги Лазаров, който наблюдава пациента в ортопедичното отделение, за състоянието му в петък, 29 април: При поредното си посещение в дома му установил, че единият му крак е видимо подут и по-къс от другия (това се случва при счупване, каза ортопедът). Веднага е приет в болницата, изследванията показват, че има патологично тазобедрено счупване, направена му е операция. Двайсетина дни по-късно, обаче, докато мъжът е на лечение в друго болнично заведение заради ниските показатели на хемоглобина, от дренажа се забелязва кръвотечение. Пациентът отново е приет в ортопедията, направена е ревизия, при която не е установена причината за кръвотечението от костта. Не му е правена биопсия, защото състоянието на костта не позволява, на практика тя е „изядена”. Поставени са му два дрена, след консултация с хематолог му е назначено лечение за спиране на кръвотечението (вливане на плазма), след което се очаква нивата на хемоглобина да се покачат и състоянието му да се подобри, вече имало напредък в тази посока. Показателите му обаче са ниски – кръвта, евакуирана в торбичката на дрена, също не се съсирва. Освен счупването мъжът страда от анемия, диабет, има стара мозъчна корова атрофия, установена при направеното изследване със скенер.
Синът на Павел Димитров, който е неотлъчно до баща си, обясни, че от два дни баща му поема много малко течности през устата, вече не може да се храни. Колкото до способността му да разпознава близките си, тя е загубена отпреди два месеца.
Послепис: Три дни по-късно мъжът почина. В смъртния акт като причина за кончината му е посочена „сърдечна недостатъчност”. Екипът на „Виделина” поднася съболезнования на близките му.
Te споделят: Потресени сме от отношението към Павел Димитров, чудим се дали така се отнасят към всички пациенти… Минахме през всички болници, почти навсякъде ни третираха по един и същи начин. Единствено отзивчив през цялото време към нас беше семейният ни лекар д-р Михаил Михайлов – на разположение всеки ден, всеки час, за съжаление, той не беше всесилен…
Питаме се не е ли крайно време да се премахнат клиничните пътеки, които ограничават престоя на болните и стават причина да ги изписват недолекувани, като по този начин ги оставят на съдбата им?
Болката ни няма да намалее, но искаме хората да научат за перипетиите ни, за да бъде най-сетне направено нещо за онези, които разчитат на медицинска помощ.
Какво още трябва да се случи, за да започнем да ценим човешкия живот?