Родопско приключение за момчетата от ВУИ „Ангел Узунов“ – гр. Ракитово

Началото на новата 2020/2021 учебна година носи много емоции за момчетата от ВУИ „Ангел Узунов”- гр. Ракитово, общ. Ракитово.

Преди всичко те са отново заедно и могат да споделят как са изкарали лятната ваканция. Някои са били в училището, други идват от старото си училище ВУИ – Завет, трети идват от ваканция по родните си места. Създават се нови приятелства, преоткриват се старите приятели, които само за едно лято са се променили. Едно е общо – всички очакват училището да им предложи нови приятни емоции и преживявания. И за девет момчета се появява чудесна възможност да обиколят интересни места от Западните Родопи, която е предложена от Любен Георгиев от Сдружение РеАкт – София.

Сутринта на 12.10.2020 г. в училището пристигат бати Любо и бати Веско с бус и кола и събират групата за приключенско пътуване. Избрани са момчета без нарушения, завърнали се сами от отпуск, с добро поведение в училището. С други думи – пътуването е награда за част от най-добрите момчета в момента. Уточнението в момента е важно, защото другите също могат да постигнат добро поведение, а някои от добрите в следващия момент могат да допуснат нарушение.

В дадения момент наградените са: Ферди Чакъров – V кл., Мариян Станиславов – VІІ кл., Марко Иванов – VІІ кл., Денис Киров – VІІІ кл., Мигел Гергинов – VІІІ кл., Мартин Средков – ІХ кл., Симеон Костов – ІХ кл., Тихомир Асенов – Х кл., Симеон Шомев – ХІІ кл. Групата е разнообразна, включваща стари ученици и нови ученици, ученици от ВУИ – Ракитово и такива, преместени от ВУИ – Завет. Ръководители са учителите Петър Петров и Свилен Топчиев.

Маршрута е в посока Доспат – Смолян – Гудевица (сега квартал на с. Арда). Първата спирка е стената на язовир Голям Беглик. Момчетата научават, че това е така наречения Доспатски проход, който в миналото е наричан Железни врата. Над него има стара тракийска крепост, наречена Баташкото кале, която е бранела прохода.

Пътят преминава покрай няколко язовира. Следващата спирка е едно невероятно красиво прогледно място над язовир Доспат. Момчетата са очаровани от гледката, която се разкрива буквално от пътя. Долу се виждат таляните (мрежи) за планинска пъстърва, а според някои и за миди. Неочаквани деликатеси сред планинския рай. Времето е ценно и групата бързо продължава към Доспат.

На входа на Доспат има още едно място с изглед и автомат за кафе. В този момент желанията на любителите на кафето надделяват и групата отново спира. Мигел и Мартин пускат монети за кафе, но за зла участ монетите падат някъде под автомата. Мигел е готов да се откаже, но Мартин е упорит и кляка до автомата да си търси стотинките. Вижда ги на земята под кафемашината и бръква с една малка пръчка да си ги извади. Изважда няколко монети от по 2 лева. Бърка отново и вади още, общо десетина лева. Всички се шегуват, че сигурно не само неговите стотинки са паднали под машината, но само той е бил достатъчно упорит да си ги търси. И Мигел опитва, но намира само дребни стотинки общо към три лева. Мартин е щастлив, групата е с приповдигнато настроение, защото всички вече се възприемат като късметлии.

Край пътя има много чешми. Оказва се, че в Доспат има и събор на строителите на чешми. Водата и изворите са издигнати в култ и едва ли не се боготворят от местните хора. Момчетата никога в живота си не са виждали толкова много чешми край пътя. Със заслончета, с масички и пейки, те приканват жадния пътник да спре на сянка за глътка планинска студена вода.

Неусетно пътят се променя и групата навлиза в Ягодинското ждрело. Пътят е тесен, колите едва се разминават. През изминалите милиони години водата е изрязала процеп в скалите. Усещането е невероятно. Все едно изведнъж си се загубил някъде във времето и в пространството. И когато след броени минути попадаш в Ягодинската пещера, все едно си попаднал в друг свят. Екскурзоводката обяснява, че пещерата е образувана за около 275 хиляди години и е млада пещера. В Залата със срутището има бяло петно на тавана и на шега тя казва, че там е бил „ето онзи” каменен блок, подронен от водата и паднал буквално преди ден. Всички са готови да повярват и се оглеждат за други готови да паднат скални блокове от тавана. Виждайки емоцията и ефекта екскурзоводката се усмихва и пояснява, че за времето, през което се образува една пещера „преди ден” всъщност е последното голямо земетресение от края на седемдесетте години на ХХ век.

Момчетата ще запомнят Ягодинската пещера със Залата на младоженците, с пещерните бисери (останали само два) и разбира се с леопардовата кожа. Към края на участъка за посещение на пещерата целия таван е „изписан” от този невероятен майстор, наречен природа. Картина, която може да бъде видяна само в тази и още няколко родопски пещери. А фалцетките, издълбани от капчиците кондензирала вода по тавана, усилват ефекта и правят картината още по-приказна.

Зашеметени от видяното, момчетата нямат време да се опомнят, защото следващата спирка е ресторант в село Ягодина. Могат сами да изберат с какво да се нахранят. Марко е новатор и избира шкембе чорба. Другите залагат на познатото и искат различни разновидности на наденички с картофки и кола. Сити и щастливи, всички са готови да продължат, когато бати Любен ги изненадва със своеобразен десерт – няколко порции „бохчата”. Думата „бохча” е вързоп, в който има вещи, багаж. В нашия случай външната част на бохчата е ръчно месено тесто, а вътре има няколко вида месо. Невероятна вкусотия, но за всеобща изненада две парчета „бохчата” остават. Момчетата толкова са се наяли, че вече не могат да преглътнат нищо повече. Налага се остатъка да бъде опакован „за вкъщи”.

Хората от с. Ягодина са намалели. Вече има около 300 жители, а са били двойно повече. В момента посрещат туристи и работят в дърводобива и дървопреработването. Един приятел на бати Веско е от селото. Казва се Христо и за радост на момчетата е готов да покаже своята стара фотолаборатория за чернобели хартиени снимки. Той още снима с фотоапарат Канон с ленти. Лабораторията е в един стар фургон, който е преобразен като жп вагон. Момчетата, които са свикнали с новите технологии, за пръв път в живота си виждат как се правят старите снимки, такива, каквито пазят техните баби и дядовци. Увеличител, ваничка с проявител, ваничка с фиксатор, сушилня за снимки. Бати Христо обяснява, че образите, които преди малко са погледнали през обектива на фотоапарата, се появяват на фотохартията в призрачната обстановка на фургона с червена светлина. За момчетата това е като вълшебство. Фургонът сякаш виси над пътя на двайсетина метра и от него звучи загадъчна музика от стар касетофон с мелодии от осемдесетте години на ХХ век. Изглежда като връщане назад във времето, както става по филмите.

Храната още не е смляна, а групата вече лети към следващия обект – пещерата Дяволското гърло. На отбивката преди село Тешел буса е спрян от гранична полиция. За момчетата от ВУИ – гр. Ракитово всяка среща с полицията е преживяване. Този път отговорност поемат учителите и граничарите изпращат групата с усмивка. Мигел е развълнуван и дори забравя за момент хапчето срещу повръщане. Всички коментират случката докато не навлизат в Дяволското ждрело. Обстановката е толкова призрачна и величествена, че няма как да не се направят няколко снимки на фона на огромните скали, които стигат чак до небето. След няколко минути групата попада в пещерата Дяволското гърло. Грохот и стълби до небето. Тъй като е последната група за този ден, всички бързат по стълбите. Някои се задъхват от стръмното изкачване. На едно място хвърчат пръски от 80 метровия водопад. Погледите са устремени някъде там горе, където лъч светлина и парченце небе обещават изход и връщане в познатия свят. Чак горе, на естествена светлина, бати Любен и учителите разказват легендата за Орфей и Евридика. Бил толкова добър музикант, че животните и боговете спирали да го послушат. Богът на подземното царство Хадес не можал да устои на музиката и го пуснал в подземния свят, дори разрешил на любимата му Евридика да тръгне с него обратно, ако той не се обръща към нея докато излязат на повърхността. Орфей се обърнал, защото заради грохота на водата не чувал стъпките й. И я загубил завинаги.

Вече по тъмно групата се озовава над гр. Смолян, в м. Невястата. По чудесна пътечка, сред притъмняващата вече гора, момчетата бързат към високите скали. На една от тях е монтиран огромен кръст. От съседните скали има прекрасна панорама към притихващия Смолян. Бати Веско разказва легендата за една красива българка, която месният бей поискал за жена. За да се спаси от него, тя се хвърлила от скалите. В нейна памет тази местност е наречена Невястата.

По пътя за с. Арда, вече по тъмно, част от групата начело с бати Любен се отбива в село Бориково за домашно масло и домашно козе сирене. Когато всички се събират в обновеното читалище на Гудевица вече е тъмно. Там са домакинът Теодор и баба Еми от Бориково, която е приготвила вкусен пататник за момчетата. Те са опитвали много гозби с картофи, но родопският пататник им се услажда повече от всичко.

След вечерята всички си измиват краката и зъбите и отиват в спалнята на тавана на читалището да спят. Уморени са и въпреки емоциите разговорите почти веднага спират и читалището потъва отново в родопската тишина.

Плановете за сутринта на 13.10.2020 г. са ставане в 7 ч. и тръгване към съседния връх Ком, от където се вижда отблясъка от водата на Бяло море. Но природата решава друго. В 6 ч. сутринта вали проливен дъжд. Ставането е отложено и към 9 ч., когато момчетата се събуждат сами, е организирана закуска. В началото всички се насочват към традиционните ядки с мляко и сладко. Но г-н Петров открива домашното масло, домашното кисело мляко и домашното козе сирене. Първи се престрашава да опита Марко и изведнъж момчетата разбират, че не са опитвали такава вкусотия. Един килограм масло, цяла тенджера домашно кисело мляко и сигурно два килограма козе сирене, заедно с домашен хляб едва стигат за всички. Остатъкът от вчерашната „бухчата” е оставена за после…

Вън вали дъжд, но лицата са щастливи. Марко се опитва да запее песен. Мигел и Монти (Симеон Костов) му пригласят с думкане на тарамбука. Най-после Марко запява „Хубава си моя горо” и музикалната какафония заприличва на песен. Въпреки това всички са щастливи и вдъхновени и за бати Любен не е проблем да организира две групи, които да опишат на флипчарт вижданията си за нуждите на младите хора в дадено село. Групата на Марко и Тихомир предлага основното място за младите да се нарича Клуб за младежи. Там да има помещение, където да се дискутират всякакви проблеми, да има вестници и списания. В друго помещение да има фитнес уреди за спортуване.

Групата на Симеон Шомев и Монти, самообявили се за кмет и зам. кмет на селото, предлата там да има игрище, МОЛ, Клиника за хора с увреждания, помещение за игри. МОЛ-ът е място, без което младите не могат, защото там има кафета, всякакви магазини и младежите ще се срещат там. Но не трябва да се забравят и хората с увреждания, защото те имат специални нужди и ако няма нищо за тях близките им трябва да изминават големи разстояния, за да се грижат за здравето им. На игрището могат да се организират състезания.

Следва екипна игра – на кръг от винил с диаметър 3 метра са изрязани 15 дупки и са надписани числа от 1 до 15. Цялата група държи винила и целта е топка да мине последователно през цифрите от 1 до 15 без да изскочи отстрани или да падне от някоя дупка по кръга. Оказва се трудно занимание за баланс и екипност. Чак когато в играта се включват г-н Петров, бати Любен и бати Веско успяват да стигнат до 14. Любен поставя край на играта, защото неусетно е станало обяд и вкусният домашен боб на баба Еми е готов.

Веднага след обяда групата се понася към Смолян. Там следва посещение на Планетариума. Момчетата се докосват до Звездите и Космоса. След края на прожекцията всички са замислени. Не са предполагали, че нощното небе може да е толкова красиво.

Следва тръгване към Чепеларе и след това към Чудните мостове. За шофьорите Любен и Веско пътят се оказва голямо предизвикателство. Дъждовете през последните години са изровили асфалта и на места пътят е трудно проходим. Групата едва стига до природната забележителност Чудните мостове. Там срещат само няколко младежи и хижарите – мъж и жена. Явно пътят е прогонил повечето туристи. А неочаквано тук ги посреща може би най-прекрасното преживяване за момчетата. Слизането по пътечката до реката, ходенето от камък на камък по реката, снимките, ехото, чудесния въздух през този следобед – всичко се слива в един калейдоскоп от емоция и незабравимо преживяване. Огромни по размер и невероятни по изглед Чудните мостове са сравними само с другото такова чудо в България – Белоградчишките скали. Когато отидеш долу и погледнеш какво е изваяла природата оставаш без дъх.

Последни снимки. Последни подкрепяния с вода, бисквити и сладки. Следва връщане през Асеновград, Пловдив и Пазарджик към Ракитово. Един огромен кръг през Родопите. Едно незабравимо преживяване за момчетата от ВУИ „А. Узунов“ – гр. Ракитово.

 

Автори: Симеон Костов – ІХ клас и Свилен Топчиев – учител

Ari Kremen

Loading Facebook Comments ...
%d bloggers like this: